Брама (Брахма) – върховно божество в индуизма. Творец на света. Първо лице в индуистката висша триада (наред с Вишну и Шива). Проявлението му е периодично. Всеки цикъл на проявление („Ден на Бра/х/ма“) бива последван от цикъл на непроявеност (латентност) – Пралайя („Нощ на Бра/х/ма“). Денят на Брахма е период с продължителност 2 160 000 000 земни години, в течение на който божеството, възниквайки от Златното Яйце (Хираня Гарбха), създава и формира материалния свят (понеже той е истинската оплодотворяваща и създаваща сила в Природата). След този период, когато световете на свой ред биват разрушени от огъня и водата, той изчезва заедно с обективната природа и настъпва Нощта на Брахма. Тя е равна по продължителност на Деня му и през нейното времетраене божеството „спи“ (т.е. намира се в непроявено състояние). След събуждането той – Брахма – подновява процеса на проявление и така продължава целият дълъг „Век на Брахма“, равен на 100 негови години, състоящи се от редуващи се „Дни“ и „Нощи“. Продължителността на този „Век“ е петнадесетцифрено число земни години. След приключването му настъпва Махапралайя („Великото Разтворение“), траеща също толкова време.
Кришна – най-значителният, осми по ред аватар (Божествено въплъщение) на Вишну – съхранителя в триадата на индуистките върховни божества. Почитането на Вишну в образа на Кришна, съставляващо гръбнака на кришнаизма, е най-мощното разклонение на вишнуитската митология и обредност в рамките на религиозната система на индуизма. В развития индуизъм именно Вишну (или Кришна) бива отъждествен със Световната Душа (или Свръхдушата) на Вселената, постепенно измествайки Брахма от върховната позиция в религиозната йерархия. Историята на земния живот на Кришна е описана най-цялостно в свещената за кришнаизма книга „Бхагавад-гита“ („Песента на Всевишния“), част от индийския епически сборник „Махабхарата“. „Бхагавад-гита“ разказва за срещите и разговорите между Кришна и царския син Арджуна преди да се разрази мащабната битка на бойното поле Курукшетра. Една от централните тези в книгата е изразена немногословно от самия Кришна: „Изостави всички видове религии и просто ми се отдай. Аз ще те освободя от всички греховни последици“ (глава 18, текст 66). Последователите на Кришна го обявяват за „Върховната Божествена Личност“, т.е. за върховния Бог, въплътен в тялото на исторически персонаж. По този начин божеството е олицетворение на Висшия Космически Разум и същевременно конкретна историческа личност. За индуистите Кришна е Спасител и най-популярният бог. В древните индийски свещени писания нощта на 17 срещу 18 февруари 3102 г.пр.Хр., в която е настъпила смъртта на аватара Кришна, е начало на епохата Кали юга.
Шива – божеството-разрушител в триадата на върховните богове на индуизма (наред с Бра/х/ма и Вишну). Разрушението не е самоцелно, а има за задача изграждане на по-добър свят. В този смисъл Шива прокарва пътя на новото, по-съвършеното. За индуистите Шива олицетворява всесъздаващата и всесъкрушаваща сила на Природата. Последователите му се наричат „шиваити“.
Вишну – второто поред божество във върховната триада на индуизма (наред с Бра/х/ма и Шива). Вишну е великият Съхранител на сътвореното от Брахма. Основата на всичко съществуващо е Брахман – Универсалният Дух. Висшите му проявления са трите върховни бога – Брахма (Творец), Вишну (Съхранител) и Шива (Разрушител, прокарващ пътя на новото), които съставят индуистката триада (Тримурти). Аватарите са въплъщенията на Божеството. В едни от свещените книги на индуизма, Пураните (сборници от митове, истории, легенди и хроники на бележити събития), се наброяват 28 аватари на Вишну, но главни измежду тях са 10, начело с Кришна. Десетото въплъщение се очаква – Вишну трябва да се появи на кон и с меч в ръка, за да изкорени злото и да спаси от враговете верните си следовници. Всяко проявление на аватар на Земята бележи началото на нова епоха в развитието на човечеството.
Буда – понятието „Буда“ (от санскрит – „просветлен“, „пробуден“) има три значения: 1. човек, достигнал най-високия предел на духовно развитие; 2. антропоморфен символ, който е идеал на духовната еволюция; 3. историческо лице, с което будистката традиция свързва създаването на учението, носещо неговото име. Собственото му име е Сидхарта („Достигнал своята цел“), а Гаутама е монашеското му име, получено след напускането на родния му дом на 29-годишна възраст. Роден е в 576 (според други източници 560) г.пр.Хр. в Лумбини, близо до Капилаваста – столицата на малкото царство Шакия (оттук и обръщението към него „Шакиямуни“ – мъдрецът от Шакия). В основата на учението му лежат концепциите за „средния път“ и четирите „благородни“ истини, обосноваващи неразумните човешки желания и привързаности като причини за страданията и предлагащи т.нар. „осморен път“ за духовно усъвършенстване. Приема се, че Буда е починал в 480 г.пр.Хр. Централно понятие в будизма е „нирвана“ (от санскрит – „изгасване“, „затихване“; „устойчив ум“), означаващо висше, трансцендентно съществуване на духовното битие, висше състояние на съзнанието изобщо, крайна цел на човешките стремежи, идеал в морално-етически смисъл. Будизмът е най-древната от съвременните световни религии (наред с християнството и исляма). В наши дни броят на последователите му е ок. 400 млн. души. Разпространен е в страните от Централна, Южна, Югоизточна Азия и Далечния изток: Япония, Китай, Непал, Миянмар (Бирма), Корея, Монголия, Шри Ланка, Тибет (под формата на ламаизъм) и др., в някои от които той е държавна религия.
Хермес – Хермес Трисмегист (от гръцки – Триждимогъщ) е обожественият в древния Египет автор на учение, наречено херметизъм, поставящо си за цел да разкрие всички тайни на Космоса. Херметизмът се подразделя на: „популярен“ (III в.пр.Хр. – III в.сл.Хр.), включващ трактати по астрология, алхимия, магия и окултни науки, и „научен“ (II – III в.сл.Хр.), съдържащ трактати от религиозно-философски характер. В основата на учението лежат т.нар. седем херметически принципа: на ума; на съответствието (аналогията); на полярността, двойнствеността или пола; на вибрациите (трептенията); на ритъма; на причинността и на единството и сродството. В древноегипетския политеистичен пантеон Хермес е известен и с името Тот. Езотеричното познание му отрежда ранга на велик духовен Учител, поставил основите на окултния мироглед в настоящата епоха от еволюцията на човечеството. Древногръцката митология го заимства като персонаж под името Хермес – божество-вестител на олимпийските богове.
Алхимия – система от знания и практически умения с духовно-мистичен характер, формирана в древността и придобила разцвет през Средновековието. Наричана още „Царското изкуство“ и „Opus magnum“ (Великото дело), алхимията се свързва с египетския бог Тот, когото древните гърци отъждествяват с Хермес. Много алхимици се определят като „Синове на Хермес“ и започват трактатите си с неговото призоваване. Самата алхимия е определяна като „Изкуството на Хермес“. Но са открити документи, свидетелстващи че още 5 000 години пр. Хр. в древен Китай и в Индия са работели алхимици. Алхимията процъфтява и в арабския свят през Средновековието. Все пак се приема, че за първи път понятието „алхимия“ е използвано в съчиненията на Зосим, творил в Александрия през 4 век сл. Хр. Същината на алхимичното изкуство е претворяването на грубата материя в по-фина, т.е. трансформирането на нисшите духовни състояния във висши. Алхимиците се стремят да открият „философския камък“, с помощта на който да осъществят своите преобразувания. Те търсят квинтесенцията (петия елемент или Същността), жизнения еликсир, чрез който се постига безсмъртие; опитват създаването на „хомункулус“ (изкуствен човек или нов човек). Последното може да бъде разбрано по-добре в светлината на алхимичното правило „Промени първо себе си – вътрешната си същност, за да промениш и външното!“ Важен момент в алхимичния процес е сливането на противоположностите, постигането на цялостност и пълнота, преобразяването им в нова нетленна същност. Най-популярното разбиране за алхимичното дело е превръщането на неблагородни метали в злато, като отново не бива да забравяме за символичния и тайнствен език на алхимиците, търсещи и скриващи духовното в материалното. Превръщането на стария човек в нов (или на оловото – в злато) е алегория на посвещението. „Преходът е лесен за онзи, който има символа!“
Кабала (от староеврейски – „предание“) – мистическо течение в юдаизма. Тя обединява в себе си пантеистичните построения на неоплатонизма и митологемите на гностицизма с юдейската вяра в Библията като свят на символи. Още трактатът „Книга на творението“, създаден между III и VIII в.сл.Хр., учи за 32 елемента на мирозданието, към които се отнасят не само 10-те първочисла (както в питагорейството), но и 22-те букви от еврейската азбука. Кабалата в собствен смисъл на понятието възниква в началото на ХIII в. между евреите в Испания и Прованс и се развива в сложни отношения на взаимовръзка и противоборство с арабско-еврейското философско движение в Андалусия. Най-важен писмен паметник е „Зохар“ („Книга на сиянието“), написана на арамейски език в Кастилия в края на ХIII в. от Мойсей Леонски (Моше де Леон), който обаче я обявява за наследство от талмудическия мъдрец от II в. Симон бен Йохай. Книгата притежава формата на алегорическо тълкувание на библейските текстове. Кабалата възприема Бога като абсолютно лишена от качества и неопределима безпределност (Айн или Ен Соф). Обаче това „нищо“ същевременно е и всичко в творенията, в които то влага своята същност, ограничавайки заради това самото себе си. Така Кабалата замества учението за сътворение на света с учението за еманацията (излъчване, проявление). Неопределимият Бог преминава към определеност в десетте „сефироти“ или стадии на своето смислово саморазгръщане, аналогични на „еоните“ на гностицизма (корона/венец, мъдрост, разум, милост, сила, състрадание, вечност, величие, основа, царство). Съотношението на тези Божествени атрибути бива изобразявано в т.нар. „Дърво на сефиротите“. В своята съвкупност сефиротите образуват космическото тяло на съвършеното същество, първочовека Адам Кадмон, съсредоточил в себе си потенциите на Битието.
Мохамеданство – точното название на тази религия е „ислям“ (от арабски – „отдаване, подчинение, покорност на Бога/Аллах“); среща се и името „мюсюлманство“. Ислямът е проповядваната от пророка Мохамед и възприета от привържениците му и техните потомци монотеистична религия. Принадлежността към нея се свързва с вярата и „отдаването“ на Аллах (от арабски – „Богът“, т.е. единият, единственият Бог), с признаването на Мохамед за последен пратеник и пророк. Ислямът налага спазването на определена обредност, на морално-етически предписания за индивидуално и обществено поведение и дейност. Негова свещена книга е „Коран“-ът (от арабски – „четиво“, „декламация“), който според вярването на мюсюлманите представлява запис на предаденото на пророк Мохамед посредством архангел Джибрил (Гавриил) слово-откровение на Аллах, последното преди Съдния ден. Ислямът е най-младата от трите съвременни световни религии (наред с будизма и християнството). Възникнал е през VII в. в Арабия през периода на преминаването на арабските народностни групи от първобитно-общинен строй към класово общество, в навечерието на обединяването им във феодално-теократичната държава Арабски халифат. Разпространен е главно в страните от Близкия и Среден изток, в Северна Африка, Югоизточна Азия, както и сред някои републики от бившия Съветски съюз – в Средна Азия, Северен Кавказ, Закавказието, Татария и Башкирия. Броят на последователите му понастоящем надхвърля 1 млрд. души и продължава да нараства.
„Дервиш“ (от арабски, турски и персийски – „бедняк“, „просяк“) е наименование на суфиите-аскети (суфизмът е духовно-мистично направление в исляма), водещи живот в странствания или в обители („теке“) и препитаващи се главно от подаяния. В зависимост от принадлежността си към дадено братство („тарика“) изпълняват неговите предписания за извисяване към Аллах: упоминания („зикр“), молитви, танци, пост, мълчаливи размишления („тафакур“), съзерцание и пр. Носят и негови отличителни знаци (цвят на наметалото и чалмата, талисмани и др.). Техен символ са грубите наметала власеници. Някъде властите и ислямското духовенство ги толерират, другаде ги преследват или дори изтребват. Дервишите играят важна роля в обществения живот. Ползват се с благосклонността и почитта на мнозинството от мюсюлманите, които ги смятат за техни представители пред Аллах. Приписват им се свръхестествени способности (ясновидство, изцеление и т.н.). Обителите им са обект на поклонение. Едно от най-популярните им разклонения са т.нар. „танцуващи дервиши“.
Емануел Сведенборг (1688-1772) – шведски учен натуралист, мистик и изследовател на духовния свят. Известен е с трудовете си по математика, механика, астрономия и минно дело. Бил е почетен член на Петербургската академия на науките. Философските му произведения са издържани в дух на рационализъм. Автор на алегорични коментари на Библията. Основни съчинения: „Небесните тайни“ (1749-1756), „За небето, ада и света на духовете“ (1758). Имал е последователи в САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Русия, включително в масонските ложи.
